Сметнах за полезно да изложа идеите си за коментар, след като дълго време наблюдавах хора, които нямат никакво желание да бъдат самоинициативни и творчески-ориентирани.
Общото настроение е да се очаква все по-малко от една човешка единица. Сякаш ориентацията ни е изцяло социална и сме забравили какъв пророк може да бъде човек сам по себе си.
Тези наблюдения считам за плод на начина по който живеем и информационните потоци, от които пием. Странно ми е как хората изпитват панически страх от това да останат насаме със себе си дори и за 10 минути. Опитват се да поддържат постоянна обграденост от съседни социални единици, които да изграждат бутафорно чувство за сигурност и успех.
Ще покрия по-детайлно три казуса, които смятам за основни що се отнася до формирането на съвременния конформизъм.
На първо място поставям класовия контраст. Не по значение, а по разпознаваемост. Виждам как хората са „обградени“ от примери за материален/финансов успех и това не само, че не ги мотивира, а точно противното. Сякаш никой не намира вяра в себе си, за да се постави на едно ниво с най-ярките примери. Никой не намира сили да се постави на едно мерило с Уорън Бъфет или Майкъл Блумбърг, или Стив Джобс, или Георги Гергов, или Роман Абрамович.
Нима хората се чувстват застрашени от мощта на глобалните пазари?
Това неминуемо е така, защото те са плод на сто и десет години пазарна еволюция и естествен подбор, но ние не бива да забравяме, че всяка една сделка си има титуляр. Менталното усилие да се поставим на мястото на този титуляр е минимално, а може да се окаже жизненоважно. Мащабите са това, което унижава хората. Слушайки за сделки и трансфери за милиони ,и милиарди в конвертируема валута отнема от тях волята за действие. Те са вътрешно убедени, че това тегло е увреждащо и желаят да го поделят. Именно концепцията за тази делба на отговорността ги кара да търсят подкрепата на околните, да се обвързват по несвойствен начин. На чисто коцептуално ниво, това трябва да престане. Трябва да се научим отново да разчитаме на себе си.
На второ място поставям липсата на ценностна система. На твърдо обособена ценностна система, която разделя „доброто“ от „злото“. В безумно обширния свят, в които живеем намираме упования навсякъде. Търсим истината на неподозирани места, тласкани от безпомощност или трезво любопитство. А истината е взаимозаменяема с лъжата. Понякога се обричаме с фалшиви каузи само за да си докажем, че още имаме останала воля.
В момента човечеството се намира в една трансформационна фаза. Лостовете на доверие мигрират от институционалното към личното. В миналото хората се идентифицираха с църковната добродетел или сдържаността на пуританите, или хипи движението, или здравия капитализъм. Сега тези стълбове на вяра са разклатени сериозно. Авторитетът им се е изпарил.
Предстои човекът на новото време да започне да отглежда у себе си система от морални и творчески добродетели. Бъдете първите, които се замислят над възприятията си. Бъдете първите, които работят над качествата си. Бъдете готови за бъдещето.
На трето място поставям липсата на идоли и повсеместни герои. Това е тема, която е достойна за описание сама по себе си, а не като част от изложение. Защо при положение, че имаме „глобално село“ нямаме „глобални селски юнаци“? Дори нямаме „глобални селски идиоти“... Линдзи Лохан е изключение. Може би човешкото съзнание още не може да скочи до границите на глобалното, за да възприеме идолите си. Може би тези, които се представят за идоли са от прекалено ниско качество. Къде отидоха Хари Труман, Хенри Кисинджър, Алън Грийнспан, Уинстън Чърчил, Левски, Ботев, Махатма Ганди? Прекалено добре ли живеем, че герои от тоя сой си седят по къщите и си гледат телевизия? Моля, пуснете по един коментар по този абзац.
вторник, май 11, 2010
вторник, януари 26, 2010
Ново поколение лумпени
Това, което ме вдъхнови да пиша отново е едно изказване на един от видните ни общественици. Този бунак твърди, че градският транспорт е за мизерници и стари хора. Подобно рязко изказване провокира аналитизмът у мен и тъй като напоследък умът ми гравитира често из полетата на анархизма, се задълбочих в тематиката.
Ще напомня само на власт-имащите, че в градският транспорт се вози още една малка група от граждани, наречена "подрастващи, ученици и студенти". Тази съща група ще се превърне в основен обект на моят писък.
С риск да задълбая в социалната психология, ще кажа, че съм на мнение, че именно комуналните услуги формират у младите хора отношение към държавата. Те не знаят за администрацията, бюрокрацията, налозите, таксите, данъците и облекченията към тях. До голяма степен те са утилитаристично-ориентирани. Придобиват представа за това колко добре върви държавата ни не от новинарските емисии, не от популистките лозунги на поредният ни спасител/месия, а от това колко подредени и синхронизирани са нещата около тях.
И ако вие за момент слезете от автомобилите си(което аз не правя:( ) и се огледате в света през очите на един 11-годишен средностатистически ученик, рискувате да прозрете следното:
1.Мръсни вътре- и междублокови пространства, миришещи на урина входове
2.Изпочупени спирки и заплашително градоустройство
3.Стари, неподдържани превозни средства в градския транспорт
4.Арогантни контрольори и неучтиви шофьори
5.Надменни учители със съмнителен ценз
6.Дебели и дебилни полицаи, които дори за тях са заплашителни
Ще спра дотук, за да доизразя правилно тезата си и да не изпадам в нападки.
Грозна е идеята, че държавата не се грижи за морализирането на тези граждански единици. Не се стреми да всява авторитет и респект. Не желае да вдъхне и капка упование в раздраните им души и крехки умове.
После разни еврокомисарчета и еврокомисионерчета търсят причината за експресивните актове на насилие във видеоигрите, интернет, филмите и забравят един невзрим детайл - реалността, която са създали около тези човешки същества.
Трябва да отбележа, че темата е практически безкрайна именно, заради контрастите в реалностите и псевдо-реалностите, които се насаждат в умовете на младите хора. Но това ще отразя в друга публикация.
Аз, самият, бидейки на 23-години не изпитвам никакво уважение към държавата и нейните институции. Животът в България ме е направил досадно безчувствен и апатичен, към всичко обвързано с герба на Републиката. От полицията ме побиват тръпки, така както и от посещения на пожарни, данъчни инспектори и инкасатори. Нивото на смирение и начинът ми на живот дължа на комбинативноста и инициативноста си, а не на социални политики.
Замисляйки се над това и екстраполирайки моите настроение, мога само да си фантазирам колко безмилостни и фанатични ще бъдат 23-годишните след няколко години. Липсата на упование прави хората агресивни и първични. Децата на прехода имаха надежда, че техният живот ще е истински либерален. Тази надежда изчезна, законите на джунглата отново са на дневен ред в условията на модифицираният ни капитализъм.
Апелът ми към медиите и обществениците е да изместят фокуса именно върху младите хора, защото у мен се заражда чувството, че се уповаваме на тяхната наивна адаптивност и пропускаме да създадем най-ценното : качествени хора, граждани със самочувствие.
Ще напомня само на власт-имащите, че в градският транспорт се вози още една малка група от граждани, наречена "подрастващи, ученици и студенти". Тази съща група ще се превърне в основен обект на моят писък.
С риск да задълбая в социалната психология, ще кажа, че съм на мнение, че именно комуналните услуги формират у младите хора отношение към държавата. Те не знаят за администрацията, бюрокрацията, налозите, таксите, данъците и облекченията към тях. До голяма степен те са утилитаристично-ориентирани. Придобиват представа за това колко добре върви държавата ни не от новинарските емисии, не от популистките лозунги на поредният ни спасител/месия, а от това колко подредени и синхронизирани са нещата около тях.
И ако вие за момент слезете от автомобилите си(което аз не правя:( ) и се огледате в света през очите на един 11-годишен средностатистически ученик, рискувате да прозрете следното:
1.Мръсни вътре- и междублокови пространства, миришещи на урина входове
2.Изпочупени спирки и заплашително градоустройство
3.Стари, неподдържани превозни средства в градския транспорт
4.Арогантни контрольори и неучтиви шофьори
5.Надменни учители със съмнителен ценз
6.Дебели и дебилни полицаи, които дори за тях са заплашителни
Ще спра дотук, за да доизразя правилно тезата си и да не изпадам в нападки.
Грозна е идеята, че държавата не се грижи за морализирането на тези граждански единици. Не се стреми да всява авторитет и респект. Не желае да вдъхне и капка упование в раздраните им души и крехки умове.
После разни еврокомисарчета и еврокомисионерчета търсят причината за експресивните актове на насилие във видеоигрите, интернет, филмите и забравят един невзрим детайл - реалността, която са създали около тези човешки същества.
Трябва да отбележа, че темата е практически безкрайна именно, заради контрастите в реалностите и псевдо-реалностите, които се насаждат в умовете на младите хора. Но това ще отразя в друга публикация.
Аз, самият, бидейки на 23-години не изпитвам никакво уважение към държавата и нейните институции. Животът в България ме е направил досадно безчувствен и апатичен, към всичко обвързано с герба на Републиката. От полицията ме побиват тръпки, така както и от посещения на пожарни, данъчни инспектори и инкасатори. Нивото на смирение и начинът ми на живот дължа на комбинативноста и инициативноста си, а не на социални политики.
Замисляйки се над това и екстраполирайки моите настроение, мога само да си фантазирам колко безмилостни и фанатични ще бъдат 23-годишните след няколко години. Липсата на упование прави хората агресивни и първични. Децата на прехода имаха надежда, че техният живот ще е истински либерален. Тази надежда изчезна, законите на джунглата отново са на дневен ред в условията на модифицираният ни капитализъм.
Апелът ми към медиите и обществениците е да изместят фокуса именно върху младите хора, защото у мен се заражда чувството, че се уповаваме на тяхната наивна адаптивност и пропускаме да създадем най-ценното : качествени хора, граждани със самочувствие.
събота, юли 04, 2009
Изобретателността ни намира дори и в чужбина.
Бай Пешо бил на екскурзия в Китай. С множеството обиколки по магазините и пазарите, и след уморително пазарене за стоки, които не му трябват, Пешо се озовал в магазин за сувенири. Първоначалната му реакция била да извърне походка и да отмине култура, която се различава от носене на реплики на дизайнерски дрехи ,и посещаване на шумни, модерни чалга-инфузирани пивници.Най-ранния исторически факт, който Пешо можел да пресъздаде бил гола на Лечков на Световното през 94-та. Непосредствено след това си спомнял за убийството на Васил Илиев. След първоначалния импулс обаче, Фортуната сякаш го върнала обратно към щандовете.
Бай Пешо заразглеждал с интерес, тайно каран от все още топлия слух, че шано-материал може да намериш на най-необичайните места. Ненадейно зърнал статуя така красива, така жива, така лъскава, че успяла да привлече крехкото му внимание. Приближил се и разпознал фигурата на обикновен канален плъх, изваяна от бронз и полирана до съвършенство. Бай Ганьо веднага си дал сметка, че такава статуя напълно ще завърши композицията му от роботи от цигарени кутии, които първо строил с БТ, а в по-добри дни – с Марлборо и Ротхманс. Бил опиянен от изяществото на произведението и мигновено повикал собственика на магазинчето.
Без да му мисли изстрелял отработеното : “Хау мъч?”.
Дребния антиквар отговорил със силно изразен акцент : “Тен фор дъ стачу, а хъндред фор дъ стори.”(Десет за статуята, сто за историята).
Бай Пешо моментално потръпнал от мисълта, че история може да полепне по отдавна малфункциониращите му аксони и да го кара да повръща седмици наред, пък и икономически-съобразния избор вече пулсирал в дясното му полукълбо. Просто изстрелял : “И уил тейк дъ стачу”(Ще взема статуята, моля).
Излизайки доволен от магазинчето, бай Пешо продължил небрежната си разходка по търговските райони около Шанхай. Е, тук и там се хващал, че казва на ума си : “Пфа, еба'ти китайците, това го има в мола за 300 лева”.
Ненадейно, след няколко пресечки забелязал, че го следват група от 7-8 плъха. Продължил спокойно разходката си, умело разпознавайки модните кафета по главната. След още няколко пресечки забелязал, че вече го следват няколко десетки плъха, изпълзели от вонящите си леговища. Махнал с ръка, както на факта, че го преследват плъхове, така и с неглижиран жест към няколко последователни групи азиатки. Придружил реверанса си с интернационалната фраза “Аре довечера в Син”. След още няколко пресечки зад него се били събрали няколко хиляди плъха, които цвърчели яростно и сякаш забързвали хода си. Бай Пешо станал неспокоен и забързал крачка неимоверно. Задъхан след няколкостотин метров пробег, Пешо се обърнал и видял Милион Плъха да го следват. Събрал целия си когнитивен капацитет и взел светкавично решение. Затичал се и хвърлил статуята в течащата наблизо Хуангпу. Цвърчащото и настървено пълчище безропотно последвало статуята във водите.
Пешо се затичал обратно до магазина, където вече го чакал китайският продавач с широка усмивка на лицето. С приближаването, продавача попитал :
- Соу, ю аре бек фор дъ стори? (Значи, все пак се връщаш за историята)
А Пешо, запъхтян, на кристален български изсумтял:
- Не, бе, брат. Имаш ли бронзова статуя на Сергей Станишев?
Бай Пешо заразглеждал с интерес, тайно каран от все още топлия слух, че шано-материал може да намериш на най-необичайните места. Ненадейно зърнал статуя така красива, така жива, така лъскава, че успяла да привлече крехкото му внимание. Приближил се и разпознал фигурата на обикновен канален плъх, изваяна от бронз и полирана до съвършенство. Бай Ганьо веднага си дал сметка, че такава статуя напълно ще завърши композицията му от роботи от цигарени кутии, които първо строил с БТ, а в по-добри дни – с Марлборо и Ротхманс. Бил опиянен от изяществото на произведението и мигновено повикал собственика на магазинчето.
Без да му мисли изстрелял отработеното : “Хау мъч?”.
Дребния антиквар отговорил със силно изразен акцент : “Тен фор дъ стачу, а хъндред фор дъ стори.”(Десет за статуята, сто за историята).
Бай Пешо моментално потръпнал от мисълта, че история може да полепне по отдавна малфункциониращите му аксони и да го кара да повръща седмици наред, пък и икономически-съобразния избор вече пулсирал в дясното му полукълбо. Просто изстрелял : “И уил тейк дъ стачу”(Ще взема статуята, моля).
Излизайки доволен от магазинчето, бай Пешо продължил небрежната си разходка по търговските райони около Шанхай. Е, тук и там се хващал, че казва на ума си : “Пфа, еба'ти китайците, това го има в мола за 300 лева”.
Ненадейно, след няколко пресечки забелязал, че го следват група от 7-8 плъха. Продължил спокойно разходката си, умело разпознавайки модните кафета по главната. След още няколко пресечки забелязал, че вече го следват няколко десетки плъха, изпълзели от вонящите си леговища. Махнал с ръка, както на факта, че го преследват плъхове, така и с неглижиран жест към няколко последователни групи азиатки. Придружил реверанса си с интернационалната фраза “Аре довечера в Син”. След още няколко пресечки зад него се били събрали няколко хиляди плъха, които цвърчели яростно и сякаш забързвали хода си. Бай Пешо станал неспокоен и забързал крачка неимоверно. Задъхан след няколкостотин метров пробег, Пешо се обърнал и видял Милион Плъха да го следват. Събрал целия си когнитивен капацитет и взел светкавично решение. Затичал се и хвърлил статуята в течащата наблизо Хуангпу. Цвърчащото и настървено пълчище безропотно последвало статуята във водите.
Пешо се затичал обратно до магазина, където вече го чакал китайският продавач с широка усмивка на лицето. С приближаването, продавача попитал :
- Соу, ю аре бек фор дъ стори? (Значи, все пак се връщаш за историята)
А Пешо, запъхтян, на кристален български изсумтял:
- Не, бе, брат. Имаш ли бронзова статуя на Сергей Станишев?
петък, май 29, 2009
Гъвкавостта на езика през годините
Хрумна ми да напиша тази статия снощи, като при регулярния си channel browse, попаднах на предаване по БНТ 1 с незнайно заглавие. Гост в предаването беше преподавателка в СУ, която притежаваше адски привлекателна фриволност на изказа и боравеше майсторски с езика. Били направили изследване, един вид компилация на съвременния публичен език, който циркулирал по трибуните. Тя изтъкна няколко фактора, които отдавна се опитвам да синтезирам в един бегъл анализ.
С типичната за мен аналитичност и поглед към историята приех фактите, като най-много се наблегна на шаблонноста на изразността в публични речи, дебати и коментари. Всяка епоха създава своите кумири, а те идват със своите речеви специфики. Политическите разговори през годините на демократизация оформиха 2 противовесни тенденции.
Радикализиране на езика.
През първите години на прехода всяка публична персона се стремеше да ориентира речитатива си на запад. Беше laissez-faire на пазара на политически обещания и бившите другари се надхвърляха да американизират българския език. Гръмката, разтеглива реторика беше в зенита си, тъй като народа все още откликваше на нея подобаващо от годините на Брежнев. Имаше заник на подобния на Оруеловия newspeak и разточителните дефиниции си бяха направо модни. След няколко размени на мандатите парвенютата се умориха да се правят на интелектуалци.
Опростяване на претенциите
След като Кобурга си дойде от Испания, той естествено беше позабравил книжовния български. Е, лошо няма, заговори на диалект и не пропускаше да въвлече някой архаичен израз, така че да подчертае аристократизма си от близкото минало. Със себе си довлече и дотогава непознатите UP-та(идва от young professionals, а не от you pee(ти пишкаш)), които в устоите на бизнес образованието си решиха да се омешат с народа, залагайки на демагогията. Опростиха езика и заложиха на откровен плурализъм, за да апелират към вече обеднелите материално и ментално маси.
Прокламираха популистичните си дерзания откъдето и когато намериха. "Здравейте, циркаджии" замести "Здравейте, колеги". Сегашната кампания за евроизбори си е направо квартална свада.
Границите се определят от силните и никога от слабите, само че аз не виждам нито един силен.
Настоящите изразни средства са нищо повече от естествена амалгама от отроците на тези две тенденции. Жалка е само констатацията. Езикът ни не обеднява и позорните изследвания, според които използваме ~400 думи в ежедневието си са извадка на язвителността. Славянските езици бележат ръст на стилистичните форми през последните години, което е пряк резултат от глобализацията. И това е вярно за почти всеки световен език, който не е заплашен от естествена деструкция(френски, испански). Тъжно ми е само колко много нашия кратък преход прилича на изборните войни през 70-те и 80-те години в САЩ. Агресията на Никсън и скандала "Уотъргейт" - лицемер и кукловод като Андрей Луканов. Революционно настроения, но плах Джералд Форд - Жельо Желев. Умерения и нагаждащ се Jimmy Carter - Петър Стоянов. Нямаме Роналд Рейгън, но си имаме George H.W. Bush в лицето на Георги Първанов. По никакъв начин не сравнявам горните лица по политическите им умения, а само по беглите им исторически очерци. Силно се надявам следващия ни държавен глава да е поне наполовина ерудит, като Бил Клинтън.
Излишно политизирах поста, но пък блога си е мой и си правя, каквото пожелая.
С типичната за мен аналитичност и поглед към историята приех фактите, като най-много се наблегна на шаблонноста на изразността в публични речи, дебати и коментари. Всяка епоха създава своите кумири, а те идват със своите речеви специфики. Политическите разговори през годините на демократизация оформиха 2 противовесни тенденции.
Радикализиране на езика.
През първите години на прехода всяка публична персона се стремеше да ориентира речитатива си на запад. Беше laissez-faire на пазара на политически обещания и бившите другари се надхвърляха да американизират българския език. Гръмката, разтеглива реторика беше в зенита си, тъй като народа все още откликваше на нея подобаващо от годините на Брежнев. Имаше заник на подобния на Оруеловия newspeak и разточителните дефиниции си бяха направо модни. След няколко размени на мандатите парвенютата се умориха да се правят на интелектуалци.
Опростяване на претенциите
След като Кобурга си дойде от Испания, той естествено беше позабравил книжовния български. Е, лошо няма, заговори на диалект и не пропускаше да въвлече някой архаичен израз, така че да подчертае аристократизма си от близкото минало. Със себе си довлече и дотогава непознатите UP-та(идва от young professionals, а не от you pee(ти пишкаш)), които в устоите на бизнес образованието си решиха да се омешат с народа, залагайки на демагогията. Опростиха езика и заложиха на откровен плурализъм, за да апелират към вече обеднелите материално и ментално маси.
Прокламираха популистичните си дерзания откъдето и когато намериха. "Здравейте, циркаджии" замести "Здравейте, колеги". Сегашната кампания за евроизбори си е направо квартална свада.
Границите се определят от силните и никога от слабите, само че аз не виждам нито един силен.
Настоящите изразни средства са нищо повече от естествена амалгама от отроците на тези две тенденции. Жалка е само констатацията. Езикът ни не обеднява и позорните изследвания, според които използваме ~400 думи в ежедневието си са извадка на язвителността. Славянските езици бележат ръст на стилистичните форми през последните години, което е пряк резултат от глобализацията. И това е вярно за почти всеки световен език, който не е заплашен от естествена деструкция(френски, испански). Тъжно ми е само колко много нашия кратък преход прилича на изборните войни през 70-те и 80-те години в САЩ. Агресията на Никсън и скандала "Уотъргейт" - лицемер и кукловод като Андрей Луканов. Революционно настроения, но плах Джералд Форд - Жельо Желев. Умерения и нагаждащ се Jimmy Carter - Петър Стоянов. Нямаме Роналд Рейгън, но си имаме George H.W. Bush в лицето на Георги Първанов. По никакъв начин не сравнявам горните лица по политическите им умения, а само по беглите им исторически очерци. Силно се надявам следващия ни държавен глава да е поне наполовина ерудит, като Бил Клинтън.
Излишно политизирах поста, но пък блога си е мой и си правя, каквото пожелая.
сряда, май 06, 2009
До новите ми 3ма последователи
Сега започвам едно мое малко социално изследване, чийто background датира от последните няколко години и ще се опитам да всявам максимално количество инициативност в обкръжението си. Надявам се и вие да откъснете малко моя позитивизъм и насладата ми от живота. Вдъхновението нараства със всеки изминал ден....
вторник, април 14, 2009
Икономическото положение се влошава неимоверно.
Попадна пред очите ми тази статия на сайта на ТРУД и не можах да се сдържа да не си помисля "КАЗАХ ЛИ ВИ?".
Странното обаче е, че ноември 2008-ма когато излезе анализа на Unicredit S.A. Пламен Орешарски си подпали езика да тръби, че България е "остров на стабилност" и рецесия няма да има.
Точно тогава Standart&Poor's свалиха инвестиционния ни рейтинг, но това остана незабелязяно :)
От ГОДИНИ ви повтарям, че грешното бюджетиране е майка на всичките ни вътрешни финансови проблеми.
Презумпциите, които правят от МФ винаги се оказват лабилни и докато 2008-ма това беше в тяхна полза, поради високия петрол и нарастването на белия сектор, сега това ще ни изиграе баш лоша шега с оглед на рейнджовия долар, безработицата, кризата в потребителското/инвестиционното доверие и естественото разширяване на сивия сектор.
Бюджет 2009-та беше скалъпен за 3 дни, а бюджетния излишък от 2008 похарчен за 2. След като толкова години са ни доказвали, че са некомпетентни и не виждат по-далеч от носа си, защо ги оставяме да решават без публичност бюджетирането ни. Освен това смятам, че е необходимо да се въведат поправки в закона за Задължителното Осигуряване, защото от текста личи, че финансистите ни смятат пенсионните и здравни вносни за оборотни средства с висока ликвидност. Практиката е доказала, че това не е точно така в условия на рецесия и тези от вас, на които им се вземат по 30-40 процента от брутното възнаграждение като данъци и осигуровки съвсем спокойно може да се окажат без АБСОЛЮТНО НИКАКВИ пенсионни осигуровки.
Но вие си пасете, изплащайте кредити и лизинг, пазарувайте от Билла и чакайте Партията Майка да реши тези ви проблеми.
Странното обаче е, че ноември 2008-ма когато излезе анализа на Unicredit S.A. Пламен Орешарски си подпали езика да тръби, че България е "остров на стабилност" и рецесия няма да има.
Точно тогава Standart&Poor's свалиха инвестиционния ни рейтинг, но това остана незабелязяно :)
От ГОДИНИ ви повтарям, че грешното бюджетиране е майка на всичките ни вътрешни финансови проблеми.
Презумпциите, които правят от МФ винаги се оказват лабилни и докато 2008-ма това беше в тяхна полза, поради високия петрол и нарастването на белия сектор, сега това ще ни изиграе баш лоша шега с оглед на рейнджовия долар, безработицата, кризата в потребителското/инвестиционното доверие и естественото разширяване на сивия сектор.
Бюджет 2009-та беше скалъпен за 3 дни, а бюджетния излишък от 2008 похарчен за 2. След като толкова години са ни доказвали, че са некомпетентни и не виждат по-далеч от носа си, защо ги оставяме да решават без публичност бюджетирането ни. Освен това смятам, че е необходимо да се въведат поправки в закона за Задължителното Осигуряване, защото от текста личи, че финансистите ни смятат пенсионните и здравни вносни за оборотни средства с висока ликвидност. Практиката е доказала, че това не е точно така в условия на рецесия и тези от вас, на които им се вземат по 30-40 процента от брутното възнаграждение като данъци и осигуровки съвсем спокойно може да се окажат без АБСОЛЮТНО НИКАКВИ пенсионни осигуровки.
Но вие си пасете, изплащайте кредити и лизинг, пазарувайте от Билла и чакайте Партията Майка да реши тези ви проблеми.
сряда, април 08, 2009
Желязната завеса и ефектите й до днес
След ежедневният ми преглед на новинарските потоци, попаднах на мъничка статийка, която ме накара да се засмея. Тази кратка статия твърди, че контрабандата е била широко експолоатирано входно перо за тоталитарната ни върхушка. Това, разбира се, е публична тайна от поне 25 години. Печално известните каптагонови канали и пътищата на синтетичната дрога на изток, като разменен артикул за афганистански хероин са разработвани от ГУ на ДС още преди 70та година. Не смятам да разтягам повече подобни крими-конспирации.
Това, което ме накара да пусна тази публикация беше едно мое посещение в международно училище в Берлин, което беше колкото случайно, толкова и интересно. Бях заобиколен от деца на дипломати и бежанци и в клас по някаква социална дисциплина започна дискусия за общо-вредните крими-практики и неочевадните начини на организираната престъпност да прави пари. Аз започнах да разказвам на учителката за безчинствата на скритите ръце на тайните служби по време на тоталитаризма, а тя просто се смееше. Обясних и какво е каптагон и къде е бил разработен. Имаше деца от Полша, които знаеха за какво говоря. Учителката беше средностатистическа ~40-годишна берлинчанка. Чак сега си давам сметка колко е абсурдна нашата действителност, която аз лично съм приемал за конюктурна малформация. Хората от по-белите страни няма да схванат и 40% от нещата, с които днес се сблъсква българина. Ако искам да почна нов бизнес, инстинктивно почвам да мисля дали няма групировка, която да сложи ръка на него, а не дали ще мога да добия лиценз. Пуснете коментари за шокиращите си инциденти с организираната престъпност.
Това, което ме накара да пусна тази публикация беше едно мое посещение в международно училище в Берлин, което беше колкото случайно, толкова и интересно. Бях заобиколен от деца на дипломати и бежанци и в клас по някаква социална дисциплина започна дискусия за общо-вредните крими-практики и неочевадните начини на организираната престъпност да прави пари. Аз започнах да разказвам на учителката за безчинствата на скритите ръце на тайните служби по време на тоталитаризма, а тя просто се смееше. Обясних и какво е каптагон и къде е бил разработен. Имаше деца от Полша, които знаеха за какво говоря. Учителката беше средностатистическа ~40-годишна берлинчанка. Чак сега си давам сметка колко е абсурдна нашата действителност, която аз лично съм приемал за конюктурна малформация. Хората от по-белите страни няма да схванат и 40% от нещата, с които днес се сблъсква българина. Ако искам да почна нов бизнес, инстинктивно почвам да мисля дали няма групировка, която да сложи ръка на него, а не дали ще мога да добия лиценз. Пуснете коментари за шокиращите си инциденти с организираната престъпност.
Абонамент за:
Публикации (Atom)