Ново поколение лумпени

Това, което ме вдъхнови да пиша отново е едно изказване на един от видните ни общественици. Този бунак твърди, че градският транспорт е за мизерници и стари хора. Подобно рязко изказване провокира аналитизмът у мен и тъй като напоследък умът ми гравитира често из полетата на анархизма, се задълбочих в тематиката.
Ще напомня само на власт-имащите, че в градският транспорт се вози още една малка група от граждани, наречена "подрастващи, ученици и студенти". Тази съща група ще се превърне в основен обект на моят писък.

С риск да задълбая в социалната психология, ще кажа, че съм на мнение, че именно комуналните услуги формират у младите хора отношение към държавата. Те не знаят за администрацията, бюрокрацията, налозите, таксите, данъците и облекченията към тях. До голяма степен те са утилитаристично-ориентирани. Придобиват представа за това колко добре върви държавата ни не от новинарските емисии, не от популистките лозунги на поредният ни спасител/месия, а от това колко подредени и синхронизирани са нещата около тях.
И ако вие за момент слезете от автомобилите си(което аз не правя:( ) и се огледате в света през очите на един 11-годишен средностатистически ученик, рискувате да прозрете следното:
1.Мръсни вътре- и междублокови пространства, миришещи на урина входове
2.Изпочупени спирки и заплашително градоустройство
3.Стари, неподдържани превозни средства в градския транспорт
4.Арогантни контрольори и неучтиви шофьори
5.Надменни учители със съмнителен ценз
6.Дебели и дебилни полицаи, които дори за тях са заплашителни

Ще спра дотук, за да доизразя правилно тезата си и да не изпадам в нападки.
Грозна е идеята, че държавата не се грижи за морализирането на тези граждански единици. Не се стреми да всява авторитет и респект. Не желае да вдъхне и капка упование в раздраните им души и крехки умове.
После разни еврокомисарчета и еврокомисионерчета търсят причината за експресивните актове на насилие във видеоигрите, интернет, филмите и забравят един невзрим детайл - реалността, която са създали около тези човешки същества.

Трябва да отбележа, че темата е практически безкрайна именно, заради контрастите в реалностите и псевдо-реалностите, които се насаждат в умовете на младите хора. Но това ще отразя в друга публикация.

Аз, самият, бидейки на 23-години не изпитвам никакво уважение към държавата и нейните институции. Животът в България ме е направил досадно безчувствен и апатичен, към всичко обвързано с герба на Републиката. От полицията ме побиват тръпки, така както и от посещения на пожарни, данъчни инспектори и инкасатори. Нивото на смирение и начинът ми на живот дължа на комбинативноста и инициативноста си, а не на социални политики.

Замисляйки се над това и екстраполирайки моите настроение, мога само да си фантазирам колко безмилостни и фанатични ще бъдат 23-годишните след няколко години. Липсата на упование прави хората агресивни и първични. Децата на прехода имаха надежда, че техният живот ще е истински либерален. Тази надежда изчезна, законите на джунглата отново са на дневен ред в условията на модифицираният ни капитализъм.
Апелът ми към медиите и обществениците е да изместят фокуса именно върху младите хора, защото у мен се заражда чувството, че се уповаваме на тяхната наивна адаптивност и пропускаме да създадем най-ценното : качествени хора, граждани със самочувствие.