Какво подтисна свободната воля?

Сметнах за полезно да изложа идеите си за коментар, след като дълго време наблюдавах хора, които нямат никакво желание да бъдат самоинициативни и творчески-ориентирани.
Общото настроение е да се очаква все по-малко от една човешка единица. Сякаш ориентацията ни е изцяло социална и сме забравили какъв пророк може да бъде човек сам по себе си.
Тези наблюдения считам за плод на начина по който живеем и информационните потоци, от които пием. Странно ми е как хората изпитват панически страх от това да останат насаме със себе си дори и за 10 минути. Опитват се да поддържат постоянна обграденост от съседни социални единици, които да изграждат бутафорно чувство за сигурност и успех.
Ще покрия по-детайлно три казуса, които смятам за основни що се отнася до формирането на съвременния конформизъм.

На първо място поставям класовия контраст. Не по значение, а по разпознаваемост. Виждам как хората са „обградени“ от примери за материален/финансов успех и това не само, че не ги мотивира, а точно противното. Сякаш никой не намира вяра в себе си, за да се постави на едно ниво с най-ярките примери. Никой не намира сили да се постави на едно мерило с Уорън Бъфет или Майкъл Блумбърг, или Стив Джобс, или Георги Гергов, или Роман Абрамович.
Нима хората се чувстват застрашени от мощта на глобалните пазари?
Това неминуемо е така, защото те са плод на сто и десет години пазарна еволюция и естествен подбор, но ние не бива да забравяме, че всяка една сделка си има титуляр. Менталното усилие да се поставим на мястото на този титуляр е минимално, а може да се окаже жизненоважно. Мащабите са това, което унижава хората. Слушайки за сделки и трансфери за милиони ,и милиарди в конвертируема валута отнема от тях волята за действие. Те са вътрешно убедени, че това тегло е увреждащо и желаят да го поделят. Именно концепцията за тази делба на отговорността ги кара да търсят подкрепата на околните, да се обвързват по несвойствен начин. На чисто коцептуално ниво, това трябва да престане. Трябва да се научим отново да разчитаме на себе си.

На второ място поставям липсата на ценностна система. На твърдо обособена ценностна система, която разделя „доброто“ от „злото“. В безумно обширния свят, в които живеем намираме упования навсякъде. Търсим истината на неподозирани места, тласкани от безпомощност или трезво любопитство. А истината е взаимозаменяема с лъжата. Понякога се обричаме с фалшиви каузи само за да си докажем, че още имаме останала воля.
В момента човечеството се намира в една трансформационна фаза. Лостовете на доверие мигрират от институционалното към личното. В миналото хората се идентифицираха с църковната добродетел или сдържаността на пуританите, или хипи движението, или здравия капитализъм. Сега тези стълбове на вяра са разклатени сериозно. Авторитетът им се е изпарил.
Предстои човекът на новото време да започне да отглежда у себе си система от морални и творчески добродетели. Бъдете първите, които се замислят над възприятията си. Бъдете първите, които работят над качествата си. Бъдете готови за бъдещето.

На трето място поставям липсата на идоли и повсеместни герои. Това е тема, която е достойна за описание сама по себе си, а не като част от изложение. Защо при положение, че имаме „глобално село“ нямаме „глобални селски юнаци“? Дори нямаме „глобални селски идиоти“... Линдзи Лохан е изключение. Може би човешкото съзнание още не може да скочи до границите на глобалното, за да възприеме идолите си. Може би тези, които се представят за идоли са от прекалено ниско качество. Къде отидоха Хари Труман, Хенри Кисинджър, Алън Грийнспан, Уинстън Чърчил, Левски, Ботев, Махатма Ганди? Прекалено добре ли живеем, че герои от тоя сой си седят по къщите и си гледат телевизия? Моля, пуснете по един коментар по този абзац.

Ново поколение лумпени

Това, което ме вдъхнови да пиша отново е едно изказване на един от видните ни общественици. Този бунак твърди, че градският транспорт е за мизерници и стари хора. Подобно рязко изказване провокира аналитизмът у мен и тъй като напоследък умът ми гравитира често из полетата на анархизма, се задълбочих в тематиката.
Ще напомня само на власт-имащите, че в градският транспорт се вози още една малка група от граждани, наречена "подрастващи, ученици и студенти". Тази съща група ще се превърне в основен обект на моят писък.

С риск да задълбая в социалната психология, ще кажа, че съм на мнение, че именно комуналните услуги формират у младите хора отношение към държавата. Те не знаят за администрацията, бюрокрацията, налозите, таксите, данъците и облекченията към тях. До голяма степен те са утилитаристично-ориентирани. Придобиват представа за това колко добре върви държавата ни не от новинарските емисии, не от популистките лозунги на поредният ни спасител/месия, а от това колко подредени и синхронизирани са нещата около тях.
И ако вие за момент слезете от автомобилите си(което аз не правя:( ) и се огледате в света през очите на един 11-годишен средностатистически ученик, рискувате да прозрете следното:
1.Мръсни вътре- и междублокови пространства, миришещи на урина входове
2.Изпочупени спирки и заплашително градоустройство
3.Стари, неподдържани превозни средства в градския транспорт
4.Арогантни контрольори и неучтиви шофьори
5.Надменни учители със съмнителен ценз
6.Дебели и дебилни полицаи, които дори за тях са заплашителни

Ще спра дотук, за да доизразя правилно тезата си и да не изпадам в нападки.
Грозна е идеята, че държавата не се грижи за морализирането на тези граждански единици. Не се стреми да всява авторитет и респект. Не желае да вдъхне и капка упование в раздраните им души и крехки умове.
После разни еврокомисарчета и еврокомисионерчета търсят причината за експресивните актове на насилие във видеоигрите, интернет, филмите и забравят един невзрим детайл - реалността, която са създали около тези човешки същества.

Трябва да отбележа, че темата е практически безкрайна именно, заради контрастите в реалностите и псевдо-реалностите, които се насаждат в умовете на младите хора. Но това ще отразя в друга публикация.

Аз, самият, бидейки на 23-години не изпитвам никакво уважение към държавата и нейните институции. Животът в България ме е направил досадно безчувствен и апатичен, към всичко обвързано с герба на Републиката. От полицията ме побиват тръпки, така както и от посещения на пожарни, данъчни инспектори и инкасатори. Нивото на смирение и начинът ми на живот дължа на комбинативноста и инициативноста си, а не на социални политики.

Замисляйки се над това и екстраполирайки моите настроение, мога само да си фантазирам колко безмилостни и фанатични ще бъдат 23-годишните след няколко години. Липсата на упование прави хората агресивни и първични. Децата на прехода имаха надежда, че техният живот ще е истински либерален. Тази надежда изчезна, законите на джунглата отново са на дневен ред в условията на модифицираният ни капитализъм.
Апелът ми към медиите и обществениците е да изместят фокуса именно върху младите хора, защото у мен се заражда чувството, че се уповаваме на тяхната наивна адаптивност и пропускаме да създадем най-ценното : качествени хора, граждани със самочувствие.